ЕВГЕНИ ГАБОВИЧ-ГЕРМАНИЯ

  Критика на хронологията и историографията в миналото-четири класика


Практически във всяка епоха наред с плуващите по течението историографи несъмняващи се или нерешаващи се да се съмняват в правилността на зададените хронологични жалони, са съществували и независими умове, които не са се страхували от неприемане на историческата наука и стоящите зад нея интереси. Благодарение на това, че тези смели хора и независими изследователи не се страхували да разкриват противоречията в хронологичният "гръбнак" на историята, официалната наука не е успяла да скрие тези факти от обществеността. За някои от тези хора ще разкажем в тази част на статията.
Четирите имена, за които ще стане дума, са само видимата част от айсберга. Много честни историци са подлагали на критика състоянието на историческите извори, но не са посмявали да престъпят границата на лоялността към собствената наука и към корпоративно оргарнизираната маса на събратята по професия. Оставяйки в сянка, те допринесли за това, количеството на критиците на официалната история, да премине в качество.

Исак Нютон. Фактът, че великият физик е бил и знаменит хронолог е познат на читателите на Фоменко и Носовский. Във всяка една своя книга те подчертават обстоятелството, че И.Нютон настоява драстично да се намали времевото историческо пространство. Същата теза застъпва и Уве Топер в статията си" Исак Нютон съкращава гръцката история с 300 години".


Да предположим, че Скалигер добросъвестно е изследвал избраните от него исторически източници( друг е въпроса, че част от тези източници по всяка вероятност е съчинена от тях!). От друга страна, нямаме никакво основание да смятаме, че Нютон не е бил в състояние да извърши правилно своите хронологични разчети, използвайки за тази цел и свои източници. След тези две предположения, ние можем да твърдим, че И.Нютон дава( ако не логически, то убедително емпирично ) доказателство за следните две теореми:

1. Системата на историческите източници е вътрешно противоречива, от една нейна част може да направим изводи, които противоречат на друга нейна съставна част.

Следователно:

2.Хронологията, използвана от познатата ни историчска наука е невярна. Още повече, съвкупността от всички исторически източници не води еднозначно до логически издържана по смисъл хронология.

Следствие- историята е нехронологизируема.

Ще спомена още една заслуга на И.Нютон. Той е първият, който прилага статистически методи като начин на проверка на достоверността на историческите материали и източници.

Жан Ардуен (http://ru.wikipedia.org/wiki/Жан_Гардуэн)
Съвременник на Нютон, Жан Ардуен (Jean Hardouin, 1646-1729) е бил един от най-образованите хора на своето време. Член на ордена на йезуитите, директор на френската кралска библиотека (от 1683 г.), професор по теология, с впечатляваща ерудиция , автор на множество трудове по филология, теология, история, нумизматика, хронология и философия на историята.
Неговата най-известна работа е събирането на всички църковни актове от 1 в. от н.е, свързани с провеждането на вселенските събори.
Когато след 28 години работа и издания през 1684 г., 1685 г. и 1693 г. този труд бива завършен (1715г. 11 тома.) в течение на 10 години е бил забранен от църквата, която била обезпокоена от станалата известна критика на източниците вследствие изводите до които дошъл Ж.Ардуен в хода на работата си.
Чак след като Ж.Ардуен под натиска на йезуитския орден се отказва от възгледите си като противоречащи на църковния канон( това отричане се възприело от всички съвременници на Ж.Ардуен като формалност), църквата позволила ползването на трудовете му.
От 1690 J. Garduen твърди, че много от произведенията на древните автори са написани стотици години по-късно от приписваните на тези автори години на дейност. С други думи, той класифицирал споменатите произведения като фалшиви.
В последващите години, той усилил критиката си към източниците и стигнал до извода, че практически всички антични произведения са написани не по-рано от 13 век. Изключение направил само за произведенията на Цицерон, сатирите на Хораций, " Георгики" на Вергилий и "Естествена история" от Плиний Старши.Между другото, именно на тези автори посветил и част от своите изследвания и коментари, и не е изключено именно поради тази причина да му е било трудно да види и в тях нередностите открити и при другите автори.
Ж.Ардуен твърдял, че Иисус Христос и неговите апостоли, ако въобще са съществували, е трябвало да изнасят проповедите си на латински език. Той бил уверен, че гръцките преводи на Стария и Новия завет са били направени много по-късно отколкото твърди църквата. В числото на подложените на фалшификация класици на християнството той прибавил и свети Августин, чиито произведения считал за фалшиви. Към всички тези фалшификати, той причислил почти всички "древни" монети, "старинни" произведения на изкуството, "старинни" надписи изсечени в камъните, и което е най-важното- всички документи на вселенските събори, които уж предхождали Тридентският събор (1545-63г.).
Разбира се, изказванията на Ж.Ардуен били подложени на критика, но дори и най-яростните му противници признавали, че при това високо ниво на знание и неоспорим авторитет в научния свят с който се ползвал Ж.Ардуен, на него не му е било необходимо да търси допълнителна известност на хлъзгавият терен на критиканството или да дразни излишно църквата и науката с измислени разобличения. Само дълбока убеденост в правотата на хронологическата и историографската критика е била в състояние да докара Ж.Ардуен до състояние на конфронтация с официалната наука и теология.
Любопитно е реакцията на Ж.Ардуен по отношение на твърдението на Нютон за съкращаване на хронологията. Той призовал Нютон да престане да говори за несъществуващи на практика "древни" времена! Изгарянето на Троя и падането на Йерусалим Ж.Ардуен считал за едно и също събитие, което се покрива с теорията на Фоменко и Носовский за идентичността на Троя, Йерусалим и Константинопол.
Повечето от произведенията на Ж.Ардуен, включително и тези, публикувани посмъртно, са били забранени от църквата през 1739-42г. и са включени в индекса на забранени книги. След смъртта му, болшинството разобличени от него "старинни" източници били постепенно "реабилитирани" и понастоящем влизат във фонда на историческите източници и произведения възприемани напълно сериозно от съвременната историческа наука!

Робърт Балдауф. http://en.wikipedia.org/wiki/Robert_Baldauf
Ако И.Нютон и Ж.Ардуен били световноизвестни учени, то за швейцарският филолог Робърт Балдауф е известно само че, в края на 19 и началото на 20 век той издал два( първи и четвърти) от планираните четири тома под общото наименование "История и критика". Именно тези два тома представляват интерес за критиците на съществуващата хронология и история, защото в тях Р.Балдауф независимо от Ардуен и използвайки друг метод(на сравнителния филологичен анализ) практически стига до същите изводи, до които стига и великия йезуитски учен.
Изследвайки архивите на знаменития швейцарски манастир в Сен Гален, един от главните центрове на католицизма на своето време, Р.Балдауф най-напред открил следи от разбойническият набег на знаменития италиански хуманист ( и фалшификатор на "антични" ръкописи ) Поджо Брачолини (1380–1459) и приятели( служители на римската курия), които при пребиваването си в манастира похитили от библиотеката старинни ръкописи и множество книги. Напълно е възможно споменатите старинни книги да са били написани немного преди набега на италианските ловци на антики, но така или иначе, те послужили на Поджо и поддръжниците му като образци за фалшифицирането на нови и нови "антични" произведения.
В хода на своята работа, изследвайки ръкописи считани като по-стари от средновековните, Р.Балдауф открил че между тях има произведения написани значително по-късно от считаното до сега. В "историческите" книги на Стария Завет, Р.Балдауф забелязал много силни паралели с рицарските романи от средновековието и "Илиада"-та на Омир, което го накарало да признае, че Библията и "Илиада" са написани през късното Средновековие.
Някои от средновековните ръкописи, приписвани на различни автори, притежавали толкова поразителни сходства в изобразителните средства, че Р.Балдауф стигнал до извода, че са писани от един и същи автор, макар да се смятало, че между написването на двете произведения лежат цели два века.